Имам мазе. Мазе, което никога не съм използвала, макар че съм купила жилището преди години. Много са причините да не го използвам, но една от тях е, че беше претъпкано от пода чак до тавана със старите вехтории на предишния собственик. Все се каня да намеря фирма, която да го разчисти, но след като никога не ми е било належащо необходимо, така и бях зарязала тази идея. До скоро.
Стана дума за това мое мазе в разговор с приятелка и тя предложи да ме свърже с цигани, които са клиенти на фурната ѝ в съседен на моя квартал. По нейни думи, хората ще дойдат и ще разчистят мазето само срещу вехториите в него. „Даже и пари няма да ти вземат”, каза ми тя. Не ми се вярваше много, но си казах, че е крайно време да разкарам боклуците от там... Та, речено – сторено.
Уговорихме се с нея да цани хората за идващата събота. Среща в 12:30 ч. пред супермаркета до блока ни. „Ще ги познаеш по каруцата и коня”, весело ми изчурулика моята приятелка по телефона. В събота точно в 12:30 ч. пред супермаркета до нас закова една синя, прясно боядисана каруца, оборудвана със светлоотражатели и регистрационен номер. Теглеше я доста охранено, чистичко конче.
Каруцата гордо се управляваше от Жоро, познатият на моята дружка. Не очаквах да е сам. Както ви казах, мазето е претъпкано до краен предел (ама буквално!), няма място дори да пристъпиш в него. Пълно е от дъното до вратата и от пода до тавана. Можеш само да отвориш вратата и да се полюбуваш на таланта, с който така умело е било уплътнявано през годините. След като споделих с него моите опасения, че сам няма да се справи, Жоро дори не пожела да огледа обстановката, а кратичко ми заяви, че ще намери още някого и ще дойде на същото място в 10:30 ч. на следващия ден.
Неделя, 10:30 ч. пред супермаркета до нас. Жоро и още едно момче пристигат в 10:34 ч. със същата каруца и с горещи извинения за закъснението. Показвам им мазето и неуверено питам дали са съгласни на предварителната уговорка. Безмълвно, Жоро и приятелят му събличат якетата си и започват да вадят и сортират вехториите – първо боклуците за изхвърляне, после всякакви дървени и стъклени предмети и най-накрая металните (очевидно най-ценното за тях).
Първият курс на каруцата беше за изхвърляне на отпадъците. Тъкмо тогава съседка от входа се поинтересува какво, аджеба, се случва тук. Успокоих я, че съм извикала момчета, които да ми изчистят мазето. „Ама да не са цигани?”. - Ами цигани са, викам ѝ, ама какво те притеснява? През цялото време съм при тях, за да съм сигурна, че чистят само мой багаж, а и освен това нали вратата на входа ни се затваря с автомат? Пък и отделно общата врата към мазетата се заключва... „Абе... циганите са си цигани”, неодобрително клати глава тя и излиза нанякъде.
Вече е към 14:30 ч. Вторият курс беше за дървениите и стъкления амбалаж (и двете, оказа се, щяха да бъдат употребени в домакинството на Жоро). Докато той товареше каруцата, виждайки празните буркани, които момчето беше прибрало в чували за дома си, същата съседка съзаклятнически ми шепне в ухото: „Ще затварям чушки за зимата. Дай ми поне един чувал с буркани от тези. Гледам имаш и дървени парчета. Идеални са за подпалки. Дай ми от тях да си паля камината на вилата?”. - Е, сори, казвам ѝ, ама това са си негови буркани. Пазарили сме се. „Добре, бе душа! Само питам. Разбрах! Точка!”, сърдито ми се тросва съседката и отлетява пак нанякъде.
Момчетата работиха почти безмълвно и без почивка от идването си. По едно време, Жоро кратко ми каза: „Ще те помоля само за една метла и за една бутилка с вода, че се вдига много прах.” Не можех да повярвам – бяха изчистили всичко! Той дори премете помещението (нещо, което изобщо не очаквах!) и с това постави финалната точка на задължението си по уговорката!
Жоро остави най-ценното за третия курс – металът, който ще продаде в пункт за вторични суровини. За негов късмет, се оказа, че мазето е приютявало доста обилно количество метални отпадъци. Момчетата вече бяха подготвили всичко за последния курс. Обемистите и тежки метални „ценности” оставиха в коридора пред мазето ми – сортирали бяха желязото на една купчина, на друга – алуминия. По-дребните метални отпадъци бяха натрупали горе във входа – в ъгъла под пощенските кутии, а до тях в един чувал бяха събрали разни алуминиеви парчетии. Много се надявах да не възроптае някой съсед, че тези вехтории ще престоят в общите части на входа за известно време (щеше да мине около час, докато разтоварят каруцата у тях и докато се върнат)...
Към 16:00 ч. Жоро и приятелят му се върнаха за последния курс. Тъкмо слизах от къщи, за да ги изчакам да натоварят возилото си за трети, последен път. За мое учудване, чувалът с алуминиевите парчета от общите части на входа липсваше! С неудобство споделих новината с момчетата. Жоро само се усмихна „Че как може да е станало? Нали входът се затваря с автомат и не могат да влязат случайни хора?” - Ами така е уж..., само измрънках.
Двете момчета натовариха за последен път каруцата, стиснахме си приятелски ръцете и се уговорихме да го потърся в случай, че някой съсед има нужда от същата услуга.
Винаги съм се смятала за широко скроен човек и с неудобство се питах дали не страдам от тесногръдие след като съм някак неочаквано удовлетворена от работата и от акуратността на двама цигани? И още, не яхваме ли твърде често вълнàта, сляпо обобщавайки какви сме ние българите, а какви са те – циганите?
А друг един въпрос не спираше да чопли мозъка ми – с колко ние българите превъзхождаме тях – циганите? Отговорът очебийно се натрапваше от само себе си – с един липсващ чувал алуминиеви парчета...
